• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

България

Налични статии:

„България е малка страна…“ Така започва или завършва средностатистическият свободен разговор по исторически или културни въпроси, свързан с нашата родина. Мисълта обикновено е облечена в лека въздишка. Друг път е придружена с намигване, в което се чете риторичен въпрос: „Нали се сещаш?“ Веднага трябва да се сетиш. България е малка страна и затова от нея не зависи нищо. Включително и вътрешните ѝ работи. Винаги трябва да се съобразяваме с големите: Великите сили, Големия брат, влиятелния съюзник. „Трябва да се снишим“, както казваше комунистическият вожд Тодор Живков, управлявал тази страна над три десетилетия и чудесно олицетворил нейния дух. Ако никой не те пита – а обикновено е така – трай си.

Теофилакт е изпратен „на заточение“ в Охрид

930 години от речта на византийския духовник пред императора

Редакция ХАРТА 6 януари 2018

Случвало ли ви се е да направите прекалено добро впечатление на някоя важна личност? Нещо подобно преобръща живота на византийския духовник Теофилакт. Преди 930 години, на 6 януари 1088 г., той произнася вдъхновена реч пред император Алексей I Комнин, изпълнена с хвалби към василевса и майка му Ана Даласена. Той приветства военните успехи на Балканите: оттеглянето на норманите от адриатическото крайбрежие и потушаването на бунтовете в Тракия, вдигнати от еретици (богомили и павликяни). „Императорът е добър дипломат и истински служител на Църквата“, заявява Теофилакт. Но речта му имала нежелани последици.

 

От Вакарел до Харвард и обратно

Щрихи върху личността на Стоян Ватралски

Тодор Велчев 13 декември 2017

В българската история има забележителни хора, чието име е потънало незаслужено в забвение. Един от тях е видният интелектуалец, общественик и поет Стоян Ватралски (1860–1935). Неговият необикновен житейски път е тясно преплетен със съдбата на българския народ и на евангелските църкви във времена на драматични обществени промени: след Освобождението и след Първата световна война. Днешните поколения има какво да научат от такива личности като Стоян Ватралски, посветили целия си живот в служба на Бога и на своя народ. В условия на дълбоката духовна криза в България имаме нужда да се насърчим от техния пример.

 

Светлана Караджова е обществен деец и публицист, потомка на българските преселници в областта Банат, на север от Дунава в днешна Румъния и Сърбия, след неуспеха на Чипровското възстание (1688 г.). През 2007 г. става основател и председател на Дружеството на банатските българи в България. Била е издател и главен редактор на вестник „ФАЛМИС – Uveć falim!“ (1998–2003 г.) и редактор в католическия вестник „АБАГАР“ (2004–2007 г.). Между 2011 и 2015 г. е кмет на родното си село Бърдарски геран. Участва в Управителния съвет на организацията за междурелигиозен диалог „Мостове“ (BRIDGES) като представител на католиците. Определя себе си като „прекалено различна и борбена, принадлежаща на малка общност, но мислеща извън границите на тясното ѝ пространство“.

 

Делото на св. Климент Охридски е своеобразен венец на епохалната мисия на св. братя Кирил и Методий, апостолите на славянските народи. Той е един от петте им верни ученици, заедно с Наум, Горазд, Ангеларий и Сава – всичките „равни на апостолите по своята начетеност и зрялост…“ (според свидетелството на един съвременник). Все пак Климент изпъква в групата, като първият между равни. С пълно основание той е смятан за първия славянски писател. Ерудицията му е била изключителна – изпод перото му излизат над 50 произведения: църковни песнопения, преводи на псалми, нравоучителни съчинения и богослужебни книги. Голяма част от славянската литургия се основава на негови творби.

 

За съжаление са много свидетелствата, че българският народ не се води от идеала „Съединението прави силата“. Изглежда, че народната поговорка „Всяка коза – на свой крак“ отразява далеч по-точно обществените ни дела. Слава Богу, в нашата история има поне едно голямо изключение: Съединението между Княжество България и Източна Румелия. Едно автентично българско дело, с което можем и трябва да се гордеем. Един същински подвиг на малкия ни народ, дръзнал да се опълчи срещу мощта на руския император и срещу неодобрението на почти всички световни сили. Една дата, която напълно заслужава да бъде истинският национален празник на България. Тъкмо защото носи спомена за извисяване над типично българското.

В гражданските протести от лятото на 2013 година се прояви копнежът по раждането на нещо ново, желанието за единение между отговорните и просветени хора, решимостта да се заяви на висок глас пред властниците едно друго виждане за бъдещето на страната. Празникът на Петдесетница изразява и въплъщава в себе си тъкмо тези неща: раждането на нещо ново и невиждано преди, единението между просветени хора и „протеста“ (свидетелството) пред лицето на едно общество в дълбока криза. Убеден съм, че посланието на Петдесетница трябва винаги да бъде преосмисляно от християните и трябва да бъде чуто от целия наш народ днес.

Неефективността на съдебната система и развалата сред магистратите са една от постоянните теми в публичното говорене днес. Почти никой не вярва на съда и на способността му да наказва престъпниците и да решава спорове. Има нещо много българско в тази картина. Българинът е склонен сам да раздава справедливост, поне с думи. Като търси мярката за справедливост в някакво общонародно мнение, общонародна правда. Дълго време тази правда си остава наистина само под формата на мнение, но ето че смутните времена в средата на XX век откриват възможности за грубо налагане на „народна правда“, за каквото българинът преди не е и мечтал… Оттогава изминаха седем десетилетия. Обезглавеният някога народ започна да търси своите достойни водачи, които да го изведат от блатото. И недоумява защо такива няма или се намират трудно. Защото не осъзнава, че сам се е осъдил на такова състояние.

Към края на XIX и началото на XX век България излиза от своето Възраждане с голям духовен и интелектуален потенциал. Въпреки историческите превратности и катастрофалните последствия от войните през 1913–1918 г., следващите две десетилетия на Третото българско царство са белязани от осезаем напредък и от постепенното оформяне на същински национален елит: духовен, политически, стопански, културен, военен. Малката ни държава има всички шансове да се впише в семейството на развитите европейски страни. Но установената след преврата на 9.IX.1944 г. комунистическа диктатура успява да зачеркне тези перспективи. Особено чрез проведения планомерен и всеобхватен погром на националния елит.

Дата на заснемане: 
2014-09-12

„Комунистическата Голгота на Църквата“ (директна връзка до времето с лекцията вътре в клип – 27:00 мин)

Венцислав Каравълчев, СУ „Св. Климент Охридски“

 

Всеки народ има основания да се гордее с историческото си наследство. Доброто историческо наследство включва постиженията на националната култура, съграждането на здрава държава, свидетелства за героизъм и себеотдаване за благото на съотечествениците. Най-трудно доловимият, но пък и най-важният елемент на едно историческо наследство е духовното наследство. Това са вярванията, ценностите и идеалите, които са се вкоренили дълбоко сред народа. Върховните ценности и вярвания на един народ се превръщат в част от националния манталитет – в това, което събирателно можем да наречем „душа на народа“. Тя е залогът за неговото бъдеще, понеже тя го движи в неговите ежедневни или исторически избори. Състоянието на тази народна душа определя как използваме останалата, „недуховна“ част от историческото си наследство. Дали рушим или съзиждаме, дали се делим или търсим пътища към единение, дали занемаряваме или благоустрояваме, дали обличаме с власт простака или издигаме на почит достойните, способните и честните помежду ни.

Преди повече от 15 години тогавашният президент Петър Стоянов заяви, че с кандидатурата си за членство в НАТО и в ЕС, България прави своя цивилизационен избор. С други думи, страната влиза не просто в един политически и икономически клуб, но се присъединява – или, по-скоро – връща към лоното на европейската цивилизация. Беше вълнуващо да осъзнаем смисъла на този исторически акт. Но докато влизането в държавни съюзи става бързо, цивилизационният избор се осъществява напълно в продължение на поне няколко поколения.

Протестите срещу правителството на Орешарски, изригнали през последното лято, затрудниха сериозно социолозите и въобще наблюдателите на обществените процеси у нас. Издигнаха се политически искания за оставка и нови избори, но протестиращите не застанаха зад конкретен политически субект. Скандирания като „Червени боклуци“ бяха ясно насочени срещу БСП и все пак в протеста участваха и участват немалко хора с леви убеждения. Най-неподдаващ се на научно описание е социалният профил на хората, изпълнили софийските улици.

Дата на заснемане: 
2013-09-10

Целта на тази дискусия, включваща различни лица от протестите, е:

  • Да се внесе яснота относно същността на протестите, а също и относно обществените процеси, които стоят в тяхната основа.
  • Да се покаже пред обществото многоликостта и същевременно моралното единство на протестиращите.

  • Да се излъчи силно и убедително медийно послание към различните пасивни групи в обществото.

 

По времето на комунистическия режим в България човек можеше да научи истината за случващото се главно от вицовете. Особено от т.нар. „политически вицове“, чиито автори рискуваха да бъдат изпратени в затвора. Един от тези вицове беше следният. Американският, съветският и българският президент (Тодор Живков) участвали в спиритичен сеанс и извикали духа на Наполеон. На американеца духът казал: „Ако притежавах твоите свръхмодерни оръжия, никога нямаше да загубя битката при Ватерло“.

Дата на заснемане: 
2013-06-13

Видеозапис на втората публична дискусия от поредицата „Накъде, Българийо? Докога, Господи?“, с участието на адв. Наталия Христова и д-р Тодор Велчев. От страницата на проявата можете да изтеглите изложенията на двамата говорители в писмен вид (PDF формат).

 
Дата на заснемане: 
2013-05-15

Видеозапис на въпросите и изказванията след първата публична дискусия от поредицата „Накъде, Българийо? Докога, Господи?“, с участието на адв. Наталия Христова и д-р Тодор Велчев. Самата дискусия за съжаление не е записана. От страницата на проявата можете да изтеглите изложенията на двамата говорители в писмен вид (PDF формат).

 

Един от ре­дов­ни­те уп­ре­ци към анти­пра­ви­тел­стве­ния про­тест в Со­фия, пред­ла­ган на об­щес­т­ве­но­то вни­ма­ние по те­ле­ви­зии и дру­ги ме­дии, е че раз­е­ди­ня­ва бъл­гар­ския на­род. Чес­то се случ­ва жур­на­ли­с­ти и ко­мен­та­то­ри на съ­би­ти­я­та — къ­де це­ле­на­со­че­но, къ­де меж­ду дру­го­то — да спо­ме­нат не­що за „раз­де­ле­ние“, „про­ти­во­по­ста­вя­не“, „об­щест­ве­но на­пре­же­ние“ и дру­ги срод­ни от­ри­ца­тел­но за­ре­де­ни ду­ми, ко­и­то, раз­би­ра се, имат за цел да ком­про­ме­ти­рат про­те­сти­ра­щи­те ка­то ня­как­ви осо­бе­но опас­ни екс­тре­ми­сти, ко­и­то пре­чат на стра­на­та да вър­ви към сво­е­то свет­ло бъ­де­ще. (Да, из­ра­зът „свет­ло бъ­де­ще“ от­дав­на не е в об­ръ­ще­ние, но имен­но то­ва имат пред­вид по­доб­ни вну­ше­ния — да за­сег­нат стру­на­та на вни­ма­тел­но кул­ти­ви­ра­но­то чув­с­тво за без­ме­те­жен ком­форт у бъл­га­ри­на, ко­га­то ед­ни доб­ри хо­ра се гри­жат да ни „оп­ра­вят“, а дру­ги ло­ши хо­ра им пре­чат.) Чу­дя се, в чии уши ед­на тол­ко­ва яв­на лъ­жа мо­же да ми­не за ис­ти­на?

От началото на протестите изглежда, че българският народ е разделен на две: подкрепящи правителството и искащи оставката му. Но не е така. Той е разделен на три. Подкрепящи, протестиращи и такива “по средата”. Този текст е за последните, защото първите две групи са активно действащи лица, а третите — анонимни, но налични.

Според древногръцкия философ Сократ, удивлението е началото и двигателят на всяко човешко познание. Авторите на Библията пък настояват, че същинските промени в този свят са се случили в резултат на Божиите действия, на Божии чудеса. А мъдрият българин нито е настроен философски, нито хваща вяра на Библията. Той си има една любима поговорка, която въплъщава отношението му към историята: “Всяко чудо за три дни!” Затова в нашата страна чудеса не стават. Или ако все пак стават, не удивляват никого. Или ако удивляват, то е точно за три дни – не повече.