• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

ценности

Налични статии:

Тази пролет медиите бяха отразили едно обществено проучване на Института за икономически изследвания към БАН — все със заглавия, които в общи линии гласяха, че българите, които желаят да напуснат страната завинаги, са се увеличили повече от три пъти през последните четири години. Първоначално от изнесените данни е трудно да се разбере за какво точно става въпрос, но малко аритметика помага.

Добре си спомням, още от малък, още от времето, когато детето се опитва да проумее смисъла на думите (а с това може би и смисъла на заобикалящия го свят) от контекста, в който ги чува да бъдат изречени, имаше една, която ми създаваше големи главоболия. Това беше думата любов и тя продължи да ми носи объркване много след времето, за което говоря. Проблемът не е в това, че тя има някакво много абстрактно значение. Проблемът в известен смисъл е обратен. Хората говорят за любов като за нещо, което не се нуждае от обяснение, но като че ли в различни случаи говорят за коренно различни неща, които трудно могат да бъдат наречени с едно и също име.

Темата за семейството предизвиква подобно объркване в съвременното общество. Всички използваме думата семейство с увереността на хора, които не само знаят какво искат да кажат, но освен това са убедени, че е нещо много важно. Какво точно обаче имаме предвид?

 

Какво е човешкото достойнство? В рамките на изложението си авторът разглежда този въпрос в светлината на различни аспекти, без да се опитва да създава каталог на критериите, чрез които то може да бъде дефинирано. Предмет на размишленията му е понятието за човешко достойнство в един определен контекст – християнско-хуманистичния, а стремежът му е да докаже, че във всяка култура може да бъде намерен общовалиден еквивалент на понятието достойнство.

 

Обусловена от успехите на медицината, продължителността на човешкия живот нараства постоянно през последните сто години. Непрекъснато намаляващата в същото време раждаемост доведе до такова демографско развитие, чиито социални, икономически и духовно-културни последици колебливо започваме да осъзнаваме, и то най-вече във връзка с „пенсионния въпрос“. Спечелването на години живот за много възрастни хора означава същевременно удължен житейски път, белязан с множество болести и телесни, както и духовни недъзи, и съответно с нуждата от помощ и грижи за тях. Заблуда е, че спечелването на години живот е едновременно свързано и с повече здраве. По-скоро установяваме, че медицината постоянно увеличава броя на болните и нуждаещите се от грижи; че много хора с тежки хронични заболявания, които по-рано не са имали шанс за оцеляване (бъбречно болни, диабетици и т.н.), днес преживяват по-дълго благодарение на медицината.

 

Времето е най-драгоценното (макар и незапълнимо докрай) наше достояние и затова всеки път, когато се обърнем назад, нас ни гнети мисълта за загубеното време. „Загубено“ бих нарекъл това време, през което не сме живели като хора, не сме набирали опит, не сме се учили, не сме съзидавали, не сме се наслаждавали и не сме страдали. Загубеното време е незапълнено, празно време. Изминалите години, разбира се, не бяха такива. Много, неизмеримо много беше загубено, но не сме пилели времето си напразно. Трябва да се признае, че осъзнатите впоследствие знания и опит са само абстракции на реалността, на самия преживян живот. Но ако способността да забравяме можем да наречем благодатен дар, то паметта, повторението на възприетото, трябва да отнесем към един живот с чувство за отговорност.