• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

история

Налични статии:

Марк Робъртс 14 април 2014

По време на Великия пост, през Страстната седмица и в навечерието на Възкресение Христово става особено актуален въпросът: „Защо Исус е трябвало да умре?“ Отговорът на този въпрос не е лесен поради няколко причини.

Първо, смъртта на Исус е историческо събитие, относно което разполагаме с ограничени исторически източници, например до нас не е достигнал дневникът на Пилат Понтийски или протоколи от заседанието на Синедриона, предшестващо разпъването на Исус. Вярвам обаче, че доказателствата, основаващи се на  новозаветните Евангелия и на други древни източници, са достатъчно силни, за да ни позволят да формулираме правдоподобни хипотези относно подбудите на римляните и на юдеите да предадат Исус на разпятие.

 

Ако ви попитат кой празник е „най-българският“, какво ще отговорите? Денят на подписването на Сан-Стефанския договор? Денят на Съединението на Княжество България с Източна Румелия или пък денят на Обявяването на независимостта? Тези дати безспорно отбелязват ключови събития от историята на нашия народ. И все пак „най-българска“ би била датата, свързана с неговото зараждане. Имам предвид не неговото заселване по нашите земи, а оформянето му като осъзната общност от хора, споени от нещо повече от материалните си интереси и от грижата за своето оцеляване.

Казват, че смехът действал освобождаващо. Ако е така, българинът има непрекъснато причини да се освобождава. Защото се смее по повод и без повод, за щяло и нещяло. А пък не е усмихнат. И никак не е радостен. Според различни социологически данни от международни агенции, публикувани през последните години, българите са измежду най-нещастните народи в света. Как тогава да си обясним, че все намираме за какво да се смеем – или по-точно, над какво да се смеем?

Думата „икона” идва от гръцката дума εικών, което означава образ или портрет. В периода на формиране на християнското изкуство, във Византия този термин е бил използван за всеки образ на Христос, св. Богородица, светец, ангел или на събитие от свещената история, независимо дали е бил рисуван или изваян, подвижен или монументален и независимо от използваната техника. Днес този термин се употребява главно за рисувани, скулптурни, стенописни, мозаечни и други подобни творби. В Църквата съществува разлика между икона и стенопис. Стенописът, бил той отделна фреска или мозайка, не е сам по себе си отделен предмет, а е по-скоро част от архитектурата, докато иконата, нарисувана на дъска, е предмет сама по себе си. Но по същество тяхното значение е едно и също.

 
Дата на заснемане: 
2011-09-16

Личността на Исус Христос и историческите сведения за това как първите християни са гледали на Него – като на самия Бог.

Представени са археологически открития, разкриващи живота на християните от I и II век.

Лекция, част от „Какъв Иисус откриваме под пластовете на времето? Вярата на ранните християни и историческите факти“, „Нощта на музеите“, Пловдив 2011

http://harta.bg/public/plovdiv-2011

 
Дата на заснемане: 
2011-09-16

Представени са археологически открития, разкриващи живота на християните от I и II век.

Лекция, част от „Какъв Иисус откриваме под пластовете на времето? Вярата на ранните християни и историческите факти“, „Нощта на музеите“, Пловдив 2011

http://harta.bg/public/plovdiv-2011

 

Интересна новина обиколи света с наглед сензационно съдържание. Във вторник (18 септември 2012 г.) историкът от Харвардския институт за религиозни изследвания д-р Карън Кинг разкри детайлите за фрагмент от папирус, датиран от IV век след Христа, с текста:

Последните дни от отминалата седмица преминаха под знака на разтърстващо събитие – терористичния акт срещу група израелски туристи на бургаското летище. Новина, която шокира преди всичко със своята неотменимост; с грозната си и болезнена реалност. Реалност, от която е невъзможно да избягаме като от тежък и кошмарен сън, прогонен от първите лъчи на утрото. Реалност, чието озъбено лице ни гледа от кадрите на преките телевизионни репортажи, от окървавените лица на лутащите се в района на събитието хора – като по чудо оцелели от сеещата смърт и разрушения вълна на взрива, предназначен да ги превърне в мишени на неясна кауза, за която единственото сигурно е веруюто – „целта оправдава средствата!“

Докосване до ръкописите

Няколко кратки видео-клипчета от Тиндейл Хаус, Кеймбридж

Редакция ХАРТА 14 април 2012

Чрез те­зи три крат­ки ви­део-ма­те­ри­а­ли ще ви за­ве­дем задоч­но на ед­но спе­ци­ал­но мяс­то в Кейм­б­ридж, Ан­г­лия. Там, с по­мощ­та на спе­ци­а­лис­ти­те, ще се за­по­з­на­ем с ня­кои от до­ку­мен­ти­ра­ни­те сви­де­тел­ст­ва за слу­чи­ло­то се око­ло пър­вия Ве­лик­ден в ис­то­ри­я­та.

 

Потапяйки се в разказите за първия Великден в историята, които намираме в заключителните глави на четирите канонични Евангелия, ние се връщаме отново към случая с ръжена на Витгенщайн. Станало е пословично, че разказите за Великден се разминават в някои подробности. Колко жени са отишли на гроба и колко ангели или мъже са срещнали там? Дали учениците са се срещнали с Исус в Ерусалим или в Галилея, или и на двете места? И т.н., и т.н. Но както със случилото се в Кеймбридж през 1946 г., така и със събитията в Ерусалим през 30 г. сл. Хр., повърхностните несъответствия не означават, че нищо не се е случило. В действителност, те са логичен показател, че се е случило нещо забележително; толкова забележително, че първите свидетели са били объркани, разказвайки за това различни истории.

 

Народите са като хората – имат си младини, зряла възраст и период на остаряване (не задължително в демографски смисъл). За българския изследванията сочат, че „се топи” и „застарява”. А кога са били времената на неговата зрялост? И можем ли  да преценим дали той изобщо е преминал през този стадий? Защото, ако продължим аналогията с живота на отделния човек, това съвсем не е задължително. Има хора, които са проявявали завидна зрялост и мъдрост още като голобради юноши, но има и побелели глави, които по акъл са още някъде в ранния пубертет.

В един предходен постинг разсъждавах за това как в стремежа си да бъдем обективни и еднозначно разбрани от всички, се опитваме да възприемем един обективен начин на мислене. Но това, което обикновено се случва е, че прибягваме към една механистична представа за света и ограничаваме въпросите, които имаме правото да задаваме до такива, които се отнасят до механизми и процеси. В науката това може би е добър похват, но прилагането му във всяка друга област според мен е просто един ненужен интелектуален аскетизъм — доброволен отказ да виждаме света в неговата цялост. И все пак, такъв един механистичен светоглед като че ли запазва някаква привлекателност. Откъде идва тя?

Отвъд непогрешимостта (част II)

В търсене на един по-холистичен подход

В началото на 20-ти век учението за непогрешимостта убедително доминира консервативните кръгове на евангелското движение. Евангелското богословско общество – влиятелна организация на богослови с различна конфесионална принадлежност – приема като единствено изискване за членство ежегодно съгласие със следното заявление: „Единствено Библията и Библията в нейната цялост е записаното Божие слово и следователно е непогрешима в нейните автографи.“ Друг пример е Чикагската декларация за непогрешимост от 1978 г. подписана от повече от 300 водещи евангелски водачи и учени на събиране в Чикаго, спонсорирано от Международния съвет за непогрешимост на Библията. В подготовката на текста участват имена като Джеймс Бойс, Норман Гейслер, Джон Гарстнър, Карл Хенри, Кенет Канцер, Харолд Линдзел, Джон Монгомъри, Роджър Никол, Джеймс Пакър, Ърл Редмахер, Франсис Шефър, Р. Спрол и Джон Уенъм. През следващите години хората свързани с нея публикуват значителна по своя обем литература, която представлява най-добрата научна защита на учението за непогрешимостта.

 

Отвъд непогрешимостта (част I)

От Sola scriptura към Sola inerrabilis

Настоящата статия поставя въпроса за възможността в Библията да има грешки, както и различните начини, по които може да се подходи към него. Първата част проследява историческите, философски и богословски предпоставки, свързани с възникването и утвърждаване на учението за непогрешимостта през първата половина на 20-ти век. Втората част излага критическите аргументи станали причина за почти повсеместното му отхвърляне в по-ново време. Статията завършва с някои предложения за това как бихме могли да излезем от настоящото объркване и да развием един по-холистичен подход към Библията и свързаните с него херменевтика и апологетика. Разбира се, те в никакъв случай не представляват цялостна и завършена система. В най-добрия случай, това са насоки, които могат да дадат на читателя нова перспектива, и върху които той би могъл да продължи да мисли по-нататък.

 

Рождество Христово

История на празника

Венцислав Каравълчев 22 декември 2009

Древната Църква не е запазила в паметта си датата на Христовото раждане, въпреки че дори до ХVІІІ в. мнозина са считали 25 декември за точния ден на Христовото Рождество. Истината обаче е, че рождената дата на Христос не е била известна на първите християни и не съществувало никакво авторитетно предание нито за деня, нито за месеца, в който това се е случило. Езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, считали раждането за начало и извор на скръб и страдание (Вж. Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на ежедневни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой загивал мъченически за Христа и тези дни се наричали “dies natales”: дни, в които се раждаме за небето. Странно ли е тогава, че две от общо четирите Евангелия започват не с раждането, а с кръщението на Спасителя? Случаен или не, този факт се е отразил върху богослужебния живот на ранната Църква. Празнуването на Рождество Христово се възприема от Църквата много по-късно отколкото честването на Богоявление.

 

Поне според популярната представа един от важните белези на науката е готовността да следва емпиричните до казателства независимо накъде водят. Но точно тук е въз можно да възникнат големи проблеми и напрежения, както показва Кун в прочутото си изследване „Структурата на научните революции“. Какво се случва например, когато ем пиричните данни сочат в посока, различна от допустимата според основната парадигма или светоглед? Един пример, който вече разгледахме, е конфронтацията на Галилей през XVII век с геоцентричния възглед за света на Птолемей и Арис тотел, застъпван еднакво и от философи, и от кардинали. Друг пример е преследването на генетиците от марксизма през XX век, тъй като идеите на Мендел за унаследяването са били считани за несъвместими с марксистката философия.

 
Чарлз Такстън 2 декември 2008

В древността причини с интелигентен произход са се считали основни за разбирането на природата. Три века след публикуването на Нютоновите „Principia“ обаче природата като че ли изглежда изчистена от всякакво интелигентно влияние освен това на човешките същества. Схващането, че интелигентни причини биха могли да играят съществена роля за разбирането на който и да е обект в природата днес изглежда едновременно анахронично и налудничаво. Въпреки това няколко учени със солидно положение в научното общество изказват дръзкото предположение, че самият живот би могъл да има интелигентен произход.

 

Традиционната християнска мисъл в лицето на Тертулиан или Кеплер разграничава „Двете книги“ на Откровението: два начина, по които Бог се открива на човека – общо (чрез природата) и специално (чрез Библията) откровение. Въз основа на общото откровение можем да придобием научни познания, а чрез специалното – богословски. Тъй като са откровения от един и същ, съвършен и неизменен Бог, те би трябвало да бъдат в единство; да се подкрепят взаимно, без да си противоречат (Пс. 19:1, Рим. 1:20).

Същевременно, природата е откровение на един трансцендентен, съвършено различен Бог и затова не може да Го разкрие в пълнота и говори за Него неявно, косвено, чрез подобия или принципи.

 

Този текст е обработена версия на беседа, изнесена пред аудитория от млади християни. Затова тежкото обобщаващо заглавие не бива да подвежда – нямам претенции, че предлагам на читателите фундаментално изследване на един толкова дълбок проблем. По-скоро излагам погледа си върху причините за неговото възникване и развитието му през вековете, което за съжаление е създало превратна представа у много хора за същността на християнската вяра. Считам за уместно да представя проблема в историческа светлина, защото той е неразривно свързан с историята на християнската цивилизация.

 

Каноничните евангелия отбелязват само едно събитие между ранното детство и кръщението на Исус. Лука 2:41–52 е разказ, в който дванадесетгодишният Исус придружава родителите си до Йерусалим за празнуването на Пасхата. Както изглежда, семейството му е имало обичай да прави това всяка година. Събитието е отбелязано от Лука поради необикновеното си естество. Той иска читателите му да знаят, че още на дванадесетгодишна възраст Исус вече усеща необикновена връзка с Бога: храмът е „дома на Моя Отец“. По обратния път към къщи с кервана на поклонниците, Йосиф и Мария предполагат, че Исус е с останалите деца. Когато откриват, че не е, се връщат в Йерусалим. Там откриват Исус в храма, където проявява уникалната си мъдрост сред религиозните водачи. Изненадата на родителите му разкрива, че въпреки чудните събития, които заобикалят неговото раждане, последвалите години са били доста нормални – и то толкова, че уникалността на сина им и божественото му призвание са избледнели от паметта им.