• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

история

Налични статии:

През месец май 1536 година в немския град Витенберг се провежда среща на лутерански и реформаторски богослови. Целта била да се преодолеят различията относно характера на присъствието на Христовото тяло и кръв при отслужване на Евхаристията (причастието). Лутер пристига на срещата изпълнен с мрачни подозрения. Тъкмо когато изглеждало, че германските и швейцарските протестанти били близо до съгласие, Хайнрих Булингер издава отново произведенията на Цвингли. Той възхвалява човека, чието богословие Лутер ненавиждал. А Мартин Бусер, застъпникът на примирението, пише предговор към публикуваните писма на Еколампадиус, който споделял възгледите на Цвингли.

 

Цитатите и строфите на Уилям Шекспир, най-великия английски автор, отдавна са станали неразделна част от англоезичната, а и от световната култура. Но много неща относно живота на този човек и неговите убеждения остават неизвестни. Дори датата на смъртта му не е напълно сигурна, макар че между историците има общо съгласие за 23 април 1616 г. Това означава, че гениалният поет и драматург умира малко преди да навърши 52 години. Той е бил кръстен на 26 април 1564 г., вероятно няколко дена след раждането си в Стратфорд на Ейвън. Произходът му е от разрастващата се средна класа в Англия – баща му е заможен производител и търговец на кожени изделия, а майка му е дъщеря на богат селянин. Дали Шекспир е бил християнин?

 

Еразъм зарежда оръдието на Реформацията

500 години от публикуването на Новия Завет на гръцки

Редакция ХАРТА 1 февруари 2016

Еразъм Ротердамски зарежда оръдието, с което по-късно ще гръмне Лутер. Бидейки най-великият учен на своето време, той произвежда два изстрела в „бурето с барут“, което ще избухне през XVI век в Европа и ще влезе в историята под името Реформация. Първият изстрел е сатиричната творба, озаглавена „Възхвала на глупостта“, в която се осмиват грешките на християнска Европа. Вторият му изстрел е издаването на гръцки Нов Завет на 1 февруари 1516 година, точно преди 500 години.

 

Пет църковни събора са били проведени в базиликата „Св. Йоан в Латеран“ в Рим, официалното седалище на папата. От тях с най-голямо значение за историята на християнството е четвъртият, свикан от папа Инокентий III през XIII век. Папата обявява провеждането на събора две години и половина предварително, на 19 април 1213 г. Обявените цели са високи: „да се изкоренят пороците, да се поправят недъзите и да се възстанови моралът, да се премахнат ересите и да се укрепи вярата, да се изгладят разногласията и да се установи мир, да се отстрани потисничеството и да се поощри свободата, да бъдат подтикнати князете и християнският народ да се притекат на помощ и в подкрепа на Светата земя…“

 

Кралица Мери Тюдор се възкачва на английския трон през 1553 година. През следващите години тя осъжда на смърт – често чрез изгаряне на клада – над 200 души заради техните религиозни убеждения. И така влиза в историята с прозвището „Кървавата Мери“, макар че всъщност е погубила далеч по-малко хора от своя жесток и безскрупулен баща. Мнозина от нейните жертви се отличават обаче със своето благочестие.

 

Може ли християнинът да се впише в живота на един народ, който бива обожествен от своята власт? Лутеранският богослов Дитрих Бонхьофер (1906–1945 г.) отговаря, че дълг на всеки вярващ е да противодейства на такъв режим и на такава идеология. Това му отрежда съдбата на затворник в концентрационен лагер и в крайна сметка го осъжда на смърт.

 

Джордж Уошбърн (1833–1915) е американски протестантски служител и мисионер, посветил десетилетия от живота си на служение сред българите. В продължение на четвърт век е ректор на известния Робърт колеж в Цариград, чиито възпитаници са плеяда български политически и обществени дейци. Изиграва ключова роля при дипломатическата подготовка и международната защита на Съединението. Предлагаме на читателите малък откъс от книгата му „Петдесет години в Константинопол. Спомени от Робърт колеж“.

 

За съжаление са много свидетелствата, че българският народ не се води от идеала „Съединението прави силата“. Изглежда, че народната поговорка „Всяка коза – на свой крак“ отразява далеч по-точно обществените ни дела. Слава Богу, в нашата история има поне едно голямо изключение: Съединението между Княжество България и Източна Румелия. Едно автентично българско дело, с което можем и трябва да се гордеем. Един същински подвиг на малкия ни народ, дръзнал да се опълчи срещу мощта на руския император и срещу неодобрението на почти всички световни сили. Една дата, която напълно заслужава да бъде истинският национален празник на България. Тъкмо защото носи спомена за извисяване над типично българското.

Вървя заедно с останалите по моста към о. Персин и си мисля, че той е малко достъпен, малко познат и малко изминат път към неотдавнашната ни история. История, която плаши с грозното си и озъбено лице. История, с която не се гордеем. История, която отказваме да срещнем вече двадесет и пет години. Плаши ни с гротеската на настървената си, саморазпалваща омраза към всеки, който е различен; с методичния и яростен стремеж да унищожи всеки волен устрем на духа, всеки порив за знание и съпричасност към широтата и размаха на света.

Има мостове, които майстори-архитекти са проектирали с години, за да бъдат не само удобни, но и красиви. Има мостове, които са гигантски инженерни съоръжения и изграждането им поглъща много усилия и средства. Но най-трудно се прекарват мостове, които ни отвеждат в тъмното минало – за което малцина си спомнят или пък което предпочитаме да забравим, за да не тормози съвестта ни.

Неефективността на съдебната система и развалата сред магистратите са една от постоянните теми в публичното говорене днес. Почти никой не вярва на съда и на способността му да наказва престъпниците и да решава спорове. Има нещо много българско в тази картина. Българинът е склонен сам да раздава справедливост, поне с думи. Като търси мярката за справедливост в някакво общонародно мнение, общонародна правда. Дълго време тази правда си остава наистина само под формата на мнение, но ето че смутните времена в средата на XX век откриват възможности за грубо налагане на „народна правда“, за каквото българинът преди не е и мечтал… Оттогава изминаха седем десетилетия. Обезглавеният някога народ започна да търси своите достойни водачи, които да го изведат от блатото. И недоумява защо такива няма или се намират трудно. Защото не осъзнава, че сам се е осъдил на такова състояние.

Към края на XIX и началото на XX век България излиза от своето Възраждане с голям духовен и интелектуален потенциал. Въпреки историческите превратности и катастрофалните последствия от войните през 1913–1918 г., следващите две десетилетия на Третото българско царство са белязани от осезаем напредък и от постепенното оформяне на същински национален елит: духовен, политически, стопански, културен, военен. Малката ни държава има всички шансове да се впише в семейството на развитите европейски страни. Но установената след преврата на 9.IX.1944 г. комунистическа диктатура успява да зачеркне тези перспективи. Особено чрез проведения планомерен и всеобхватен погром на националния елит.

Дата на заснемане: 
2014-09-12

„Комунистическата Голгота на Църквата“ (директна връзка до времето с лекцията вътре в клип – 27:00 мин)

Венцислав Каравълчев, СУ „Св. Климент Охридски“

 
Дата на заснемане: 
2014-09-12

„Църквата „Св. Петка“ в Пловдив“

д-р Димо Чешмеджиев, ПУ „Паисий Хилендарски“

 
Дата на заснемане: 
2014-09-12

„Проникване и утвърждаване на християнството във Филипопол“

д-р Адриана Любенова, ПУ „Паисий Хилендарски“

 

Всеки народ има основания да се гордее с историческото си наследство. Доброто историческо наследство включва постиженията на националната култура, съграждането на здрава държава, свидетелства за героизъм и себеотдаване за благото на съотечествениците. Най-трудно доловимият, но пък и най-важният елемент на едно историческо наследство е духовното наследство. Това са вярванията, ценностите и идеалите, които са се вкоренили дълбоко сред народа. Върховните ценности и вярвания на един народ се превръщат в част от националния манталитет – в това, което събирателно можем да наречем „душа на народа“. Тя е залогът за неговото бъдеще, понеже тя го движи в неговите ежедневни или исторически избори. Състоянието на тази народна душа определя как използваме останалата, „недуховна“ част от историческото си наследство. Дали рушим или съзиждаме, дали се делим или търсим пътища към единение, дали занемаряваме или благоустрояваме, дали обличаме с власт простака или издигаме на почит достойните, способните и честните помежду ни.

Преди повече от 15 години тогавашният президент Петър Стоянов заяви, че с кандидатурата си за членство в НАТО и в ЕС, България прави своя цивилизационен избор. С други думи, страната влиза не просто в един политически и икономически клуб, но се присъединява – или, по-скоро – връща към лоното на европейската цивилизация. Беше вълнуващо да осъзнаем смисъла на този исторически акт. Но докато влизането в държавни съюзи става бързо, цивилизационният избор се осъществява напълно в продължение на поне няколко поколения.

Защо Исус е трябвало да умре? (Част III)

Гледната точка на ранните християни

Марк Робъртс 18 април 2014

Разполагаме с относително малко непосредствена информация какво са мислили първите вярващи в Христос относно Неговата смърт и нейното значение. Книгата Деяния на апостолите ни дава оскъдни сведения за този период от време, но нищо повече. Най-ранните писания в Новия Завет са посланията на ап. Павел. В Библията те са подредени след Евангелията, но всъщност са написани преди тези разкази за Христовото служение. Няколко Павлови послания са написани около 50 г. сл. Хр., едва около 20 години след смъртта на Христос. Често те съдържат по-ранни фрагменти от християнската традиция, които ни връщат във времето непосредствено след смъртта на Христос. Един от тези пасажи намираме в 15 глава на Първото послание към коринтяните. Тук апостолът насочва вниманието ни към основната истина на християнската вяра: тази, която му е била предадена от първите вярващи и която той, на свой ред, предава на коринтяните.

 

Защо Исус е трябвало да умре? (Част II)

Две юдейски гледни точки

Марк Робъртс 17 април 2014

Нека в началото поясня малко съвременния контекст на това изложение. Векове наред много християни изпитвали омраза към евреите. Известно оправдание за нея те намирали в убеждението, че „юдеите са убили Христос“. Ужасяващата история на антисемитизма затруднява обективното изследване на въпроса за юдейското участие в осъждането на Исус. Ако някой дръзне да изрази мнение, че някои юдеи носят някаква отговорност за смъртта на Исус, рискува да бъде обвинен в антисемитизъм. Затова, преди изобщо да започна обсъждането на въпроса за юдейското участие в осъждането на Христос, трябва ясно да заявя три неща…

 
Марк Робъртс 14 април 2014

По време на Великия пост, през Страстната седмица и в навечерието на Възкресение Христово става особено актуален въпросът: „Защо Исус е трябвало да умре?“ Отговорът на този въпрос не е лесен поради няколко причини.

Първо, смъртта на Исус е историческо събитие, относно което разполагаме с ограничени исторически източници, например до нас не е достигнал дневникът на Пилат Понтийски или протоколи от заседанието на Синедриона, предшестващо разпъването на Исус. Вярвам обаче, че доказателствата, основаващи се на  новозаветните Евангелия и на други древни източници, са достатъчно силни, за да ни позволят да формулираме правдоподобни хипотези относно подбудите на римляните и на юдеите да предадат Исус на разпятие.