• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

модернизъм

Налични статии:

„Баухаус“ не е Bauhaus

Един век от един повратен момент в културата

Ваня Вълкова 17 септември 2019

„Баухаус“ не е строителният магазин Bauhaus, а името на авангардно училище за дизайн. То слага началото на модерния дизайн през XX век и коренно променя възприятието ни за изобразителното изкуство, дизайна и архитектурата. Когато говорим за стила Баухаус, за яснота можем да го свържем с матрица от три цвята (червен, жълт и син), три геометрични форми (квадрат, кръг и триъгълник), три града (Ваймар, Десау и Берлин) и три основни изкуства (живопис, дизайн и архитектура). Но влиянието на този стил е твърде многообразно – той се превръща в мощен генератор на идеи по целия свят и преобръща из основи унаследени културни представи. На практика целият ни съвременен начин на живот е свързан с наследството и модернистичните идеи на Баухаус.

 

Докато тази седмица четях чудесната биография на Франсис Шефър от Бари Ханкинс си припомних много неща, които мислех за напълно забравени. Видях себе си отново как преди 20 години, като новоповярвал християнин, с въодушевление чета знаменитата трилогия: „Богът, който е“, „Бягство от разума“ и „Той е там и не мълчи“ – с благодарност към издателство „Нов човек“ и с чувство за дълг, който едва ли някога ще мога да изплатя. Ясно си спомням и един разговор с мой познат, който каза, че ако му се случи да говори за християнството с човек, интересуващ се от изкуство, смята за най-удачно да му даде да чете Шефър. По-късно (1997 г.) на български език се появи и „Истинската духовност“, която смятам за една от най-добрите му книги. Съпругата ми е разказвала, че няколко пъти, докато е пътувала във влака и е четяла тази книга, са я заговаряли непознати хора, случайно мярнали заглавието. След което им е подарявала своето копие от книгата и си е купувала ново. По онова време ми се струваше, че Шефър убедително и безусловно доказва валидността на християнския светоглед и вяра.

 
Редакция ХАРТА 2 септември 2019

„Не искам да имам син свещенослужител и затова не искам да отиваш там.“ Тези думи чул зад гърба си 19-годишният Франсис Шефър, когато напускал своя дом, за да учи в семинария. Сърцето му било раздвоено. От една страна, той чувствал повик да се покори на баща си. От друга страна, като новоповярвал в Христос бил сигурен, че Бог иска да го подготви да говори на други за Исус. Франсис помолил баща си да му даде още няколко минути, за да реши. Слязъл в мазето и се помолил усърдно. С подновена увереност, че решението му е правилно, той се върнал и заявил, че трябва да тръгва. Разгневен, неговият баща тръшнал вратата зад гърба му. Но все пак подвикнал след него, че ще плати разходите за първата учебна година.

 

Ако Исус Христос е бил възкресен от мъртвите, за да не умре никога повече, Той веднага е бил белязан като различен от всяка друга личност в историята. Той трябва да е уникален. В Него трябва да има нещо драматично различно. Единственият въпрос, който остава, се отнася до естеството на Неговата уникалност – въпросът, на който християнското богословие е дало отговор в учението за Въплъщението. И все пак апологетът ще осъзнае, че възкресението на Христос се оказва голямо препятствие пред много хора. Причините за това се въртят около три проблема: невероятността на събитието, неточността на новозаветните свидетели на събитието и неговата ирелевантност към живота. Тук ще разгледаме някои от тези въпроси.

 

Преди да разберем в пълнота спасението от причината за страданието, трябва да разгледаме по-задълбочено третия кръг. Нека задълбочим още малко изследването си върху обективността и субективността, понеже те са добре познати идеи от ежедневната действителност. От векове хората са спорели кое от двете е по-истинно. В хода на европейската история учените (особено тези от Просвещението) са вярвали в обективната истина, а хората на изкуството са вярвали в субективната истина. Днес модернистите вярват в обективната истина, а постмодернистите по-скоро гравитират около субективната истина. Но както вече загатнах, обективното и субективното не могат да бъдат отделени едно от друго.

 

На 25, 26 и 27 ноември 2011 г. в гр. Вършец се проведе конференция, организирана от Националния съвет на религиозните общности в България с подкрепата на Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет. Съветът е създаден по образец на аналогична организация в ЕС, която се нарича “Религиите за мир” и има за цел опазването на мира в Европа и света. Може би затова предварително зададената от организаторите тема беше: „Хуманизъм-наука-религия в полза на обществото”.

В един предходен постинг разсъждавах за това как в стремежа си да бъдем обективни и еднозначно разбрани от всички, се опитваме да възприемем един обективен начин на мислене. Но това, което обикновено се случва е, че прибягваме към една механистична представа за света и ограничаваме въпросите, които имаме правото да задаваме до такива, които се отнасят до механизми и процеси. В науката това може би е добър похват, но прилагането му във всяка друга област според мен е просто един ненужен интелектуален аскетизъм — доброволен отказ да виждаме света в неговата цялост. И все пак, такъв един механистичен светоглед като че ли запазва някаква привлекателност. Откъде идва тя?

С този първи постинг бих искал да сложа началото на една нова рубрика, независима от периодичните (макар и не толкова строго периодични) издания на списанието. Рубриката се нарича „Субектив“. Откъде идва името?

Предполагам всеки знае що е то „обектив“. Това е онази част от оптичните уреди (например фотоапарат), която стои най-отпред и която събира част от светлината, разсеяна от обектите пред уреда за да я фокусира в техен оптичен образ вътре в уреда (например върху електронната светлочувствителна матрица на нашия цифров фотоапарат). Фотоапаратът, всъщност, може да послужи като прекрасна метафора за това как хората в края на 19 век — едно не много далечно време — са си представяли цялостния начин, по който получаваме познание за света около нас.

Като поздрав и размисъл за Великденските празници, редакцията на списанието реши да публикува едно великолепно стихотворението на Асен Разцветников „ВЕЛИКДЕН“.

Интересно е да проследим и открием различните насоки и пластове в поетичната нишка, като знаем, че поетът е бил с изразени леви убеждения. За кратко време екипът на списанието размени няколко различни мнения за и против публикуването на стихотворението и за неговия смисъл.

 

Християнство и модернизъм

Въведителни бележки

Ваня Вълкова 24 май 2005

Понятието Модерност се е превърнало в огромно поле, което непрекъснато се преразорава, преоткрива и участва в различни модели на противопоставяне: Класика-Модернизъм, Средновековие-Модерно време, Модернизъм-Постмодернизъм. За това понятие се спори от различни исторически отправни точки. Говори се за Модерност, Нова модерност или за Пост-постмодерност. Да се пише за същността на модернизма в едно списание за християнска апологетика не е лесно. Не е лесно, защото в исторически аспект модернизмът – като идеология и практика, – се възприема като явно противопоставяне на и борба с християнството. Аз обаче мисля, че е необходимо да се пише за неговата идейна основа, за същността на неговото социално недоволство, за неговата културна революция и за отношението му към фундаменталните християнски ценности.

 

Аз – Свят и Космос.
Аз става Космос.
Аз става Изкуство.
Аз става Божество Алфа.

Стих-мото-манифест на едно цяло поколение, поколението на модерния човек, поколението на светлия идеал на Новото бъдеще. Бъдеще на достойнството и хуманността. Бъдеще за и към човека. Бъдеще на надеждата, бъдеще на новия век и на новия човек.