• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Рождество

Карл Ранер 24 декември 2017

Днес празнуваме Рождество Христово. О, Боже, това е толкова благочестив обичай. Елхово дърво със свещички и куп чудни подаръци, деца в очакване и малко коледна музика – това е винаги прекрасно и докосващо. И когато религиозното е прибавено за покачване на настроението, това е особено прекрасно и докосващо. Та ние всички – кой би възроптал срещу това? – носим в себе си малко съчувствие и си позволяваме с удоволствие малко умиротворяващо и утешително настроение, както погалват по главата едно разплакано детенце и му казват: „Няма нищо страшно, всичко отново ще се оправи.“

Дали всичко това спада към Рождество? Това ли е същината? Или прекрасното и умиротворяващото, тихото и носещото уют са само прекрасно, нежно ехо от едно събитие, което всъщност се чества на този ден и което се случва някъде съвсем другояче, много по-високо в небесата, много по-дълбоко в бездните и много по-навътре в душата? Дали Рождествената радост и мир са само едно настроение, в което се потапяме илюзорно, или са изразяване, свещено отбелязване на едно истинно ставане, за което се отваряме с голямо дръзновение на сърцето, за да се случи на нас и чрез нас – тъй като то е несъмнено истина и реалност, та дори и ако не искаме да повярваме, та дори и ако не схващаме от него нищо повече от малко детинска романтика и бюргерски уют?

Рождество е повече от леко утешително настроение. За Детето, за едното Дете се отнася този ден, тази Бъдни вечер. За Божия Син, Който стана човек, за Неговото раждане. Всичко друго на този празник оживява от този източник – или умира и се превръща в илюзия. Рождество Христово означава: Той дойде. Той просветли нощта. Той направи нощта на нашия мрак, на нашето неразбиране, жестоката нощ на нашите страхове и безнадеждност, свята нощ1, Бъдни вечер. Това е посланието на Рождество. Мигът, в който се е случило това – наистина и за вечни времена – трябва да остане също наистина в сърцата и духа ни.

Когато ние, хората, привнасяме по този начин вяра в средното възприятие на сивия ни делник, би трябвало всъщност да сме стигнали (в малкото и в голямото) до ужасяващото и отчайващо становище, че в света не се случва нищо; че е налице едно вечно „нагоре“ и „надолу“ от световни събития, от съдби на цели народи, от лични преживявания, които сега са добри и радостни, а сетне и най-често излизат лоши и тъжни; че всичко в крайна сметка се върти в себе си без цел и посока и се самоизяжда, без да вижда изход; че хората просто прикриват безцелността на ставащото; че малодушно се пазят да мислят за това, което идва отвъд утрешния ден. От само себе си и за самите себе си ние сме една загадка, жестока гатанка, която носи смърт. Ако бихме погледнали раждането на това Дете на днешния празник само от себе си, то бихме казали за Него и за нас, мрачно и с горчивина написаното в 14 глава на книгата Йов: „Човекът, роден от жена, е кратковременен и преситен с тревоги; цъфти като цвят и вехне; бяга като сянка и не се спира.“ От само себе си бихме били само като малка светлинка в един необхватен мрак, която не може да направи нищо, освен да придаде повече ужас на мрака; бихме били сметка, която не излиза; изтласкани във времето, в което всичко се разпада; принудени да съществуваме, без да са ни питали дали го искаме; натоварени с теготи и разочарования; измъчвани и наказвани от само себе си чрез собствената вина; начеващи да страдаме от смъртта още в мига на раждането, несигурни и преследвани; по детски и попътно залъгвайки се с това, което се нарича „добрите страни на живота“, но което в действителност не е нищо повече от рафинирани средства да забавим мъченичеството и изтезанието на живота.

Де Кирико, семейството на художника

Семейството на художника, Джорджо де Кирико (1926), галерия TATE.

Ако обаче кажем с вяра, с решително отрезвяваща и смело въздигаща се над всичко друго вяра „Рождество е“, тогава казваме: „В света и в моя живот е избухнало едно събитие, което е преобразувало всичко това, което наричаме „свят“ и „наш живот“. Станало е нещо, което е подготвило края на „нищо ново под слънцето“2 на стария Еклесиаст и на сивотата на вечното възвръщане на новите философи; което, пронизвайки нашата нощ, ужасната, студена и пуста нощ, в която замръзват тялото и духът, е станало свята нощ, Бъдни вечер. Защото Господ е тук. Господарят на творението и на моя живот. Той не гледа вече от високо, от вечното „всичко в едно и изведнъж“ на Своята вечност, вечната промяна на изтичащия ми живот тук долу. Вечният е станал време, Синът е станал човек, вечният Разум на света и всеобхватният Смисъл на цялата реалност е станал плът. И така времето на човешкия живот е било преобразувано. Чрез това, че Бог сам е станал Човек. Без изобщо да е престанал да бъде вечното Слово на Бога, с цялата Си слава и необхватно блаженство. Но Той наистина е станал Човек. И сега този свят и неговата съдба Го засягат пряко. Сега светът не е само Негова творба, но е част от самия Него. Сега Той не наблюдава просто хода на света, а сам е вътре в него; сега и Той чувства така, както ние – нашата участ, нашата земна радост и нашата собствена скръб стават и Негови.

Сега вече няма нужда да Го търсим в безкрайните небесни простори, в които нашият дух и сърце безпътно се губят; сега Той сам е на нашата земя и не Му е по-добре, отколкото на нас, не е поставен под някакъв специален режим, а Му е отредена нашата участ: глад, умора, враждебност, смъртен страх и мизерна смърт. Това, че Божията безкрайност е приела човешката теснота, че Божието блаженство е приело смъртната скръб на този свят, че животът е приел смъртта, е най-невероятната истина. Но само тя – тази мъждукаща светлина на вярата – просветлява нашите нощи; само тя създава свети нощи.

Бог е дошъл сред нас. Той е тук. Затова всичко е по-различно, отколкото си мислим. Времето е преобразувано от едно вечно неспирно течение в ставане, което води без шум, с еднозначна устременост към един напълно определен свършек, при който ние и светът ще застанем пред разбуления лик на Бога. Когато казваме „Рождество е“, ние казваме: „Бог е произнесъл в света Своето последно, най-дълбоко и най-прекрасно слово във въплътеното Слово – едно слово, което повече не може да се върне назад, защото е окончателното Божие дело, самият Бог в света“. И това слово гласи: „Аз те обичам, свят, и тебе, човече!“ Това е съвсем неочаквано, съвсем невероятно слово. Защото как може да се изрече това слово, след като познаваме човека и света и зейналите в тях ужасяващи и празни бездни. Но Бог ги познава по-добре от нас. И ето че Той е изрекъл това слово, като сам е бил роден като създание. Това въплътено Слово на любовта казва, че между вечния Бог и нас ще има общение очи в очи и сърце за сърце и че то даже вече е налице (най-много да можем да се извърнем след целувката на любовта, която вече гори на устните ни). Това слово е изрекъл Бог в раждането на Своя Син. И сега следва само една кратка безмълвна тишина в света; и цялата шумотевица, която гордо наричат „световна история“ или „собствен живот“, се оказва само хитроумен замисъл на вечната Любов, който прави възможен свободния отговор на човека на нейното последно слово. И в този дълъг кратък момент на Божието мълчание, наречен „история след Христа“, човекът в този свят трябва още веднъж да вземе думата и с разтуптяно от Божията любов, разтреперано сърце да каже на Бога, стоящ до него като Човек в мълчаливо очакване… всъщност не трябва да Му казва нищо, а мълчаливо да се отдаде на любовта на Бога, Който е тук, защото Синът се е родил.

Рождество ни казва: „Бог е дошъл при нас; така е дошъл, че вече може да бъде само повече със света и с нас заедно у дома, в Своята собствена, страховито величава сияйност.“ Всичко вече се е променило чрез рождението на Детето. Всичко вече напира от сърцевината на реалността, която е въплътеното Слово, с неумолимостта на любовта, да се яви пред Божия лик, без там светът да трябва да изгори в Неговия всепоглъщащ огън на святост и справедливост. Цялото време е вече обхванато от вечността, която сама е станала време. Всички сълзи са попили вече в най-вътрешното ни, защото Бог ги е пролял заедно с нас и ги е обърсал от собствените Си очи. Всяка надежда е вече придобита, защото Бог вече е придобит от света. Нощта на света е просветлена. Нашето своенравно упорство и слабостта на нашето сърце, което не иска да допусне Бог да е по-голям от самото ни сърце и така не иска Го приеме толкова малък като едно малко Дете, което се ражда и лежи в яслите; нашето сърце не иска да признае, че среднощ вече е минала и че денят без вечер вече пронизва нощта. Цялата ни горчивина е просто напомняне, че още не е станало явно, че едната световна свята нощ е настъпила. И цялото щастие на тази земя е само тайно потвърждение, което само себе си трудно разбира: че Рождество вече е настъпило.

Така Рождественият празник не е поезия или детинска романтика, а изповед и вяра, която единствено оправдава човека: че Бог се е възправил и е изрекъл последното Си слово в драмата на историята, ако и светът да говори толкова много и да крещи. Честването на Рождество може да бъде само ехо на онова слово в дълбината на съществото ни, с което казваме с вяра „Амин“ на Божието слово, дошло до нас от просторната божествена вечност в теснотата на този свят и все пак не е престанало да бъде слово на Божията истина и слово на блажената Му любов. Когато не просто блещукането на свещите, радостта на децата и уханието на елхите, а самото сърце казва „Да“ на детското любовно слово на Бога, тогава наистина настъпва святата нощ – не само като настроение, но като най-чиста истина. Защото това слово на сърцето тогава се носи наистина от Божията света благодат; Божието слово тогава се ражда и в сърцето ни, както казват старите учители: „Сам Бог тогава влиза в сърцата ни, както е влязъл в света във Витлеем; така истинно и действително, още повече, отколкото дотогава, още по-навътре, отколкото дотогава. Тогава ние действително отваряме вратите на сърцето си, широко и нагоре, и Бог влиза в Своето владение, както е влязъл в света, във владението на Своето всемогъщество, в първата Бъдни вечер. Ала тогава Той ни казва, както вече е казал на целия свят чрез Своето благодатно раждане: „Аз съм тук, Аз съм при теб.“ Аз съм твоето време. Аз съм полумракът на твоето всекидневие, защо не можеш да го понесеш? Аз плача с твоите сълзи – изплачи и ти своите, детето Ми. Аз съм твоята радост – не се бой да бъдеш радостен, защото откакто и Аз плаках, радостта е по-реалистичното отношение към живота, отколкото страхът и тъгата на онези, които смятат, че за тях няма надежда. Аз съм безизходността на твоите пътища, защото там, където вече не знаеш продължението, там ти, Мой глупчо, вече си стигнал при Мене и не го забелязваш. Аз съм в твоя страх, защото съм го изстрадал заедно с теб и не съм бил при това герой според мярката на света. Аз съм в зандана на твоята крайност, защото Моята любов ме е направила твой затворник. Когато не излиза сметката на твоите мисли и житейски опит, ето, Аз съм нерешимият остатък и знам, че този остатък, който иска да те доведе до отчаяние, всъщност е Моята любов, която ти все още не схващаш. Аз съм всред твоите нужди, защото съм ги изстрадал и сега те са преобразувани, но не и изличени от Моето човешко сърце. Аз съм в най-главоломните ти провали, защото от днес започнах да се спускам към ада. Аз съм в смъртта ти, защото днес започнах да умирам с теб, тъй като се родих и наистина няма да си спестя нищо от тази смърт. Не оплаквай като Йов онези, които се раждат на света3, защото всички приемащи Моето спасение, са родени в святата нощ, понеже Моето рождество обхваща всички ваши дни и нощи.

Аз сам се впуснах, наистина съвсем сам и съвсем лично, в страховитото приключение, започващо с вашето раждане, и казвам ви, моето не беше по-леко или по-безопасно от вашето; уверявам ви, че резултатът от него е благодатен. След като станах ваш брат, вие сте ми толкова близки, колкото съм сам на Себе Си. Ако и Аз искам да докажа като създание в Себе Си и във вас, Моите братя и сестри, че като Създател не съм направил безнадежден опит с човека, кой ще ви изтръгне от Моята ръка? Аз ви приех, когато приех в Себе Си Моя човешки живот като идентичен на вашия; като ново начало постигнах победи в Моето низхождане. Когато оценявате бъдещето само според вас, никога не сте достатъчно песимистични. Ала не забравяйте, вашето истинско бъдеще е Моето настояще, което започна днес и което никога няма да стане повече минало. Затова е все пак по-реалистично да разсъждавате, като се придържате към Моя оптимизъм, който не е утопия, а Божията реалност, пълната Божия реалност, която Аз ненакърнена подслоних, като непонятното чудо на всемогъщата любов, в студения обор на вашия свят.

Аз съм тук. Вече няма да напусна този свят, макар и сега да не Ме виждате. Когато ти, бедни човече, празнуваш Рождество, то кажи на всички, какво има тук и какво си ти – кажи само едничкото, кажи Ми: „Ти си тук.“ Ти си дошъл. Ти си дошъл във всичко. Сам в моята душа. Сам зад упорството на моята злина, която не иска да се остави да бъде простена. Човече, кажи само едничкото и тогава Рождество е и за теб; кажи само: „Ти си тук.“ Не, не казвай нищо. Аз съм тук. И Моята любов е оттогава непобедима. Аз съм тук. Рождество е. Запалете свещите. Те имат повече право от целия мрак около нас. Рождество е, което остава вовеки.

Текстът е написан по повод Рождество Христово през 1951 г. и е публикуван като част от сборника: Karl Rahner, Das große Kirchenjahr. Geistliche Texte, hg. v. A. Raffelt, Herder 1987, p. 77–84.

Превод от немски: Тодор Велчев

 

  • 1. На немски названието на Рождествения празник (Weihnacht) се превежда буквално „свята/свещена нощ“. – Б.пр.
  • 2. Вж. Екл. 1:9.
  • 3. Вж. елегията в Йов 3 глава.