• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Петте принципа на Реформацията

Даниел Топалски 31 октомври 2017

Реформацията е уникален феномен не само в църковната история, но и в историята на религиите въобще. Изследователите често подчертават значимостта на политически, икономически, социални и психологически фактори за нейното начало и последвалото почти стихийно разпространение на реформаторските идеи в Европа, но това не променя дълбоката религиозна същност на този процес. Днес ние трудно можем да си представим в каква степен християнската религия е определяла всички сфери на живота на европейците в началото на ХVІ в., както и колко невъзможно е било за тях да мислят себе си и своето съществуване независимо от Църквата, оглавявана от римския епископ в качеството му на викарий на Исус Христос. Реформацията отправя недвусмислено предизвикателство именно към това най-дълбинно измерение на личния и обществен живот, а това неизбежно води до дълбоки и необратими промени във всички останали пластове. Единството на Западна и Централна Европа, олицетворявано от приемника на апостол Петър в Рим, остава в историята. Европа никога вече няма да бъде същата.

В какво собствено се изразява съдбовното предизвикателство на Реформацията? Защо нейните идеи предизвикват толкова бурна революция в религиозния живот на Стария континент? По същество реформаторите задават на тогавашните носители на религиозния авторитет същия въпрос, който апостолите Петър и Йоан задават на членовете на Синедриона: „Право ли е пред Бога да слушаме вас, а не Бога?“ (Деян. 4:19). Реформаторите всъщност питат кой трябва да стои в центъра на религиозния живот – Бог или човекът, задават важния въпрос за източника на авторитета по въпросите на вярата и благочестието, настояват да се даде ясен отговор кой и по какъв начин осъществява човешкото спасение и кому принадлежи славата. Такива въпроси винаги звучат предизвикателно за установения църковен ред и провокират неговата остра реакция. В нашия случай реакцията има не само негативен характер, доколкото самата Римокатолическа църква е предизвикана да направи стъпки за собственото си обновление.

Трудно може да се оспори, че реформаторският отговор на въпроса за авторитета има определящ характер за отговора на всички останали въпроси. Ако „единственото правило и норма, според които трябва да съдим и оценяваме всички догмати и всички учители, са само пророческите и апостолските писания на Стария и Новия завет“ (Формула на съгласието), тогава именно Писанието трябва да се приеме като единствения законен и достатъчен източник на вероучението, който съдържа всичко необходимо и достатъчно за спасението. В Писанието няма празноти, които трябва да бъдат запълвани от други източници: писания на църковните отци и писатели, папски декрети или нови откровения. В такъв случай Преданието има само помощно историческо значение при обясняване на Писанието, то е по-скоро само свидетел, който сочи къде след новозаветната епоха се е запазило непроменено учението на апостолите и пророците.

Sola Scriptura („единствено Писанието“) се приема обикновено като формален принцип на Реформацията. И тук е нужно да се направи едно важно уточнение. Писанието не се явява отделено от Бога, Който всъщност е окончателният авторитет по въпросите на вярата и живота. Писанието е боговдъхновено, то е Слово Божие, а неговият автор е Светият Дух. По тази причина Писанието носи пълния авторитет на Бога – всяко библейско учение е Божие учение и изисква пълно съгласие и приемане. Всяко библейско обещание призовава към непоклатимо доверие в неговото осъществяване, а всяка библейска заповед като Божия заповед изисква доброволно изпълнение.

Писанието е действено, защото е съединено със силата на Светия Дух и по този начин не само изисква, но и благоприятства приемането на библейските учения. Тъй като силата на Духа е вдъхната в Писанието, неговото четене и изучаване произвежда вяра и покорство.

Писанието се отличава със своята яснота – всички учения и нравствени норми са разкрити достатъчно ясно. По тази причина Писанието е достъпно за всеки читател и слушател. Лутер е убеден, че всеки вярващ може да чете и тълкува Писанието и да не се подчинява на никакво външно ръководство. Няма друг критерий за изясняване на Писанието освен самото Писание. При тълкуването трябва да се използват паралелните текстове, а неясните следва да се изясняват чрез ясните. В тези свои усилия вярващият не е оставен сам, а е озаряван от Светия Дух. Писанието трябва да се чете с помощта на неговия божествен Автор.

Принципът Sola Scriptura не отрича напълно значението на християнската история и традиция, не отхвърля изцяло останалите източници на авторитет, но настоява, че Писанието се ползва с окончателен авторитет, на който всички останали източници трябва да се подчинят. В този смисъл трябва да се разбира твърдението, че Писанието е единственият авторитет за оценяване на всички учения и учители.

В самото Писание се съдържа едно основополагащо учение, което трябва винаги да се има предвид в процеса на тълкуването: оправданието чрез вяра. Реформаторите са категорични, че по отношение на това учение не може да се правят никакви отстъпки пред опонентите при каквито и да е обстоятелства. Нещо повече, те са убедени, че „където липсва това учение, там няма Христос, няма живот, няма църква“ (Шмалкалденски членове). Оправданието е винаги дар чрез Исус Христос, Който е принесъл удовлетворение на Бога за греховете на човеците чрез Своята смърт. Това оправдание се приема чрез вяра в спасителната благодат, а тази вяра се явява „единственото средство, чрез което можем да получим и възприемем милостта Божия, заслужена от Христос, и прощението на греховете“ (Формула на съгласието). Това е и вторият принцип на Реформацията, който често определят като материален – Sola fide („единствено чрез вяра“).

Оправдаващата вяра е безусловно упование в Христовите заслуги, пълна увереност за прощаване на греховете благодарение на Неговата жертва. Тази вяра е непоклатимо убедена, че оправданието е изцяло Божие дело. Самата вяра също е дар от Бога, а получилите този дар биват обявени за праведни не благодарение на тяхната праведност, а на тази на Христос.

Оправдаващата вяра е винаги жива, действена и силна. Тази вяра е винаги плодоносна – тя ражда добри дела, които изпълват живота на вярващия човек. В този смисъл вярата и делата не могат да бъдат отделени, както топлината и светлината на огъня (Лутер, „Предговор към Посланието към римляните“).

Учението за оправдание чрез вяра е най-възвишеното християнско учение и без него „нито една страдаща съвест не може да има правилна, постоянна и надеждна утеха и не може да познае богатството на Божията милост“ („Апология на Аугсбургското изповедание“).

Спасението е дело изцяло на Божията благодат, на Неговата незаслужена милост. В това се заключава третият принцип на Реформацията, известен като Sola gratia („единствено по благодат“). Той се основава на Августиновото разбиране за трагичните последици на прародителския грях, според което Грехопадението лишило човека от първоначалната праведност и напълно извратило неговата природа. Ето защо той не е в състояние да направи нищо за собственото си спасение, нито може да помогне за това дори в най-малка степен. Тъй като в човека не останало нищо здраво, единствената негова склонност е към зло. По този начин напълно се изключва всякакво човешко съдействие в делото на спасението. При това положение Бог поема инициативата и извършва спасението, което винаги си остава за грешника незаслужен дар, който той получава заради стореното от Христос.

Никое човешко дело не може да се счете за заслуга със спасително значение. Оправданието не е зависимо от човешките мисли, думи или дела. Бог в Исус Христос си остава от начало до край Начинателят и Завършителят на човешкото спасение (вж. Евр. 12:2).

Именно Исус Христос е единственият Посредник между Бога и човека. Никой друг не може да изпълнява тази роля, защото спасението е единствено чрез Христос. Неговият живот, кръстна смърт и възкресение са Божият отговор на човешката безизходица. Пролятата Христова кръв е заплатата за човешкия грях. Той е Изкупителят на човека, който не може сам да стори нищо за собственото си избавление. На никого, освен на Христос, не могат да бъдат приписвани спасителни заслуги под каквато и да е форма – било като действие, било като съдействие. Човешкото спасение е единствено чрез Христос и Неговото дело е достатъчно за освобождението на човека от силите на греха и смъртта. Това е съдържанието и на четвъртия основен принцип на Реформацията – Solus Christus („единствено Христос“).

При това положение подчинението към папата като викарий на Христос не може да бъде считано за задължително за спасението. Без спасително значение остават и т.нар. „свръхдлъжни заслуги“ на светиите и Божията майка и основаните на тях и на папската власт индулгенции. Категорично е отхвърлено човешкото администриране в делото на спасението, съсредоточено в ръцете на църковната йерархия, и е издигнат възгледът за всеобщото свещенство на всички вярващи.

Ако единственият източник на авторитета е Бог, Който открива волята Си в Свещеното Писание на Стария и Новия завет; ако спасението е незаслужен Божий дар, който се приема чрез вяра, без каквато и да е човешка заслуга; ако Бог чрез Своя единороден Син извършва изцяло всичко, което е нужно за освобождението от греха и смъртта, тогава цялата слава принадлежи единствено и само на Бога – Soli Deo Gloria. Това е петият основен принцип на Реформацията, който се явява обобщение на предходните четири.

След като славата принадлежи единствено на Бога, то никое човешко същество или човешко творение не е достойно да бъде прославяно. Реформаторите отхвърлят почитането на светиите, иконите и светите мощи, в немалка степен провокирани от широко разпространените по онова време суеверия и злоупотреби.

Този принцип подчертава Божията власт във всички сфери от живота на вярващия човек. Основното предназначение на човека е „да прославя Бога и да се радва на присъствието Му завинаги“ („Кратък катехизис към Уестминстърската изповед на вярата“). Това означава, че целият живот на човека трябва да бъде изживян под господството на Исус Христос. В противовес на традиционното разделение на живота на духовен и светски, реформаторите настояват, че всяка дейност на вярващия във всички житейски сфери следва да прославя Бога.

Осемте реформатори

„Осемте реформатори“ - хората, които са повлияли и формирали принципите на Реформацията.
Оригиналът се намира в Österreichische Nationalbibliothek
Задна редица: Йеронимус Бок, Улрих Цвингли, Йохан Букенхаген, Ян Хус, Жан Калвин
Предна редица: Филип Мела