• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Възнесение и възкачване на престола

Под ново управление: Великден и след това - част 2

Н. Т. Райт 25 май 2017

По повод християнските празници между Великден и Петдесетница, ви предлагаме превод на една глава от книгата на англиканския богослов Том Райт “Simply Jesus”, озаглавена „Под ново управление: Великден и след това“. Текстът ще бъде публикуван последователно в четири части, според оригиналното разделение на автора.

Ако Великден се отнася за Исус, Който е прототипът на новото творение, Неговото възнесение се отнася за възкачването Mу на престола като владетел. Посланието на Великден е, че самият Исус е първата част от новото творение. Посланието на Неговото възнесение е, че сега Той го управлява.

Ще повторя, че можем да разберем Възнесението, само ако изоставим първоначалното си разбиране за „небето“ и вместо това се опитаме да си представите една по-библейска картина. Както вече казахме, за повечето днешни хора „небето“ е напълно различно по рода си място от света, в който живеем – безвремево, нефизическо, безплътно. (Понякога тук се използва думата „духовно“, но това е подвеждащо описание на начина, по който са мислели и говорили ранните християни. За тях „духовно“ се е отнасяло за делата на Божия Дух, а Божият Дух определено е действал в рамките на – а не отвъд – света на пространството, времето и материята.) Така че когато Лука разказва за Исус, възнасящ се на небето в облак четиридесет дни след възкресението Си и когато ап. Павел пише, че Исус е „превъзвишен“ на небето (напр. в Посланието към филипяни 2:9–11), определено не бива да си мислим, че след смъртта Си Исус „отива на небето“ в съвременния смисъл на израза.

Възнесение Христово - стенопис от манастира „Св. Николай Чудотворец“ в с. Сеславци, Софийско

Възнесение Господне, изобразено според източната християнска традиция. Стенопис от манастира „Св. Николай Чудотворец“ в с. Сеславци, Софийско

Има четири неща, които трябва да помним за Възнесението. Всяко от тях има свой принос за значението му в рамките на разказа. Първо, да го кажем отново, небето и земята не са отделени. Тяхното предназначение е да се застъпват и свързват, и накрая да се съединят напълно и завинаги. Целият смисъл в идентичността на Исус винаги е бил, че Той е един ходещ Храм; Той по начало е онова място, където небето и земята се срещат; където хората на тази земя влизат в досег с живота и силата на небето. Така че за Исус да „отиде на небето“ не означава да изчезне в отвъдното. Исус е като човек, който има два дома. Тези два дома са в съседство и между тях има свързваща врата. Един ден стената, която ги разделя, ще бъде съборена и ще се появи една великолепна смесица от небе и земя.

Истината, която този пример не предава напълно е, че небето и земята не са пространства от един и същ вид. Те не граничат помежду си подобно на две съседни къщи. Небето пронизва земята. Ако сега Исус е на „небето“, Той присъства на всяко място на тази земя. Ако си беше останал на земята, Той не би присъствал никъде другаде, освен на мястото, където се намира. Възнесението Му позволява да присъства навсякъде.

Второ и много важно за цялата настояща тема, небето е мястото, от което се управлява светът. То е кабинетът на изпълнителния директор. Това личи от драматичните сцени в Книгата на пророк Данаил, където един или друг езически цар получава предупреждение относно „Небесния Бог“. Като значението не е: „Добре, Той е на безопасно разстояние на небето и можем да си правим каквото щем.“ Това означава: „Бог е на място, откъдето командва парада и ще е най-добре да внимавате!“ Ето как разказът за Исус – дългото повествование, започващо от Неговото кръщение (а при Лука, в частност, от раждането Му) – достига своята кулминация. Той е роден да бъде цар на света – Царят, Който ще измести самия цезар. Той се кръщава като Месията на Израил, Който според Псалм 2 ще владее народите, а сега е възкачен на престола, официално поставен да бъде онова, което е бил на теория. Заедно с Неговото Възкресение, това е част от замисъла, който Исус има предвид, когато казва на последователите Си, че „Човешкият Син“ ще „дойде в Своето царство“ и те ще Го видят (Евангелие от Матей 16:28).

Всъщност тук се открива част от смисъла на описанието на Лука как Исус „възлиза“, приет от погледа на присъстващите от „облак“ (Деяния 1:9). Което ни води до трета истина по темата за Възнесението. Ако, както отбелязах, „небето“ и „земята“ не са отделени, а всъщност се срещат и взаимно проникват в и чрез Исус, защо е това вертикално движение? Бихме могли да оставим отворен въпроса доколко Лука е имал намерение описанието му да служи като буквален разказ на определена действителна случка и дали пък не е искал да направи препратка към картината в известния пасаж от Книгата на пророк Данаил 7:13, където „един като Човешкия Син“ идва с небесните облаци да бъде представен пред и възкачен на престола редом до Онзи, Който е наречен „Древния по дни“.

Имам предвид следното. Лука със сигурност цели да насочи мисълта ни към 7 глава на Данаил заедно с цялата ѝ политическа значимост. Това е моментът, в който представител на Израил е поставен да бъде истинският световен владетел, комуто са подчинени всичките враждуващи езически народи. В каква степен Лука иска да ни накара да си мислим за действително физическо събитие е трудно да се каже. Доколкото разбирам, няма проблем това да бъде физическо събитие. Според някои, едно движение нагоре е вероятно най-добрият начин да се обозначи излизането от една сфера с цел преминаване в друга. Но нито древните евреи, нито ранните християни са вярвали, че „небето“ е местоположение в настоящия континуум на пространството и материята; местоположение, отдалечено на известно разстояние от нашия свят, което се достига чрез просто пътуване в пространството. Все пак в този момент достигаме границите на светогледа, на езика, на цялата човешка мисъл. Не бива да очакваме, че разказ като този може да се преведе в ясни съвременни категории. По-добре, във връзка с тази трета истина за Възнесението да се придържаме към разбирането, че става дума за изпълнение на 7 глава на Данаил. Това е великият обрат: моментът в който, Бог приема Онзи, който като представител на Израил, е страдал в ръцете на чудовищата1 и сега му предстои да произнесе присъдата Си над тях.

Това ни отвежда до четвъртата и последна важна истина относно Възнесението. Всеки, който чете разказа на Лука в началото на книгата Деяния на апостолите и който вече е запознат със света на ранната Римска империя, би разбрал за какво става дума. След смъртта на Юлий Цезар, някои хора са се кълнели, че са видели как душата му се възнася на небето. Август, осиновеният син на Цезар, незабавно обявил, че следователно Юлий е бог, което пък означавало, че той, Август, сега е „божий син“. Това е, меко казано, значителен политически дивидент. Когато Август на свой ред умира, играта се повтаря, както и с мнозина (макар и не с всички) от наследниците му.

Разказът на Лука не възпроизвежда точно това предание. Все пак Лука, както всички ранни християни, е монотеист. Не е възможно да изтълкуваме описанието му в смисъл на добавянето на още един бог към сонма2, който е вече „на небето“. А и самият Исус е „Божий Син“ в смисъл, за пълно изследване на който ще трябва да минат няколко поколения, отдадени на молитва. Независимо от всичко, съответствието е достатъчно близко за да могат читателите от римския свят да разберат за какво става дума. Исус напълно измества цезаря. Всъщност, ако разглеждаме този разказ като уводен кадър на книгата Деяния, и ние ще разберем същото послание, защото заключителният кадър е ап. Павел в Рим, който под самия нос на цезаря прогласява Бог като Цар и Исус като Господ, „с пълна дързост без някой да му забранява“3. Цялата книга е историята за това как Исус, упражнявайки властта Си на изпълнителен директор на земята, както и на небето, изпраща Своите последователи като посланици, които да осъществят Неговото царство. А като кулминация на тази история се явява необикновен парадокс: ап. Павел в окови прогласява, че римският свят има нов император. Това е един парадокс, който всъщност – както ще видим съвсем скоро – задава тона на целия труд за Царството в настоящето.

Но дори Възнесението не е последният епизод на тази история. Нещо още по-странно предстои да се случи в бъдеще. Исус от „вчера“ трябва да се превърне в Исус от „утре“. Историята би останала незавършена без своята заключителна сцена.

Превод от английски: Ивайло Атанасов
  • 1. В глава 7 на книгата на пророк Данаил е описано негово видение за „четири големи звяра“, представляващи четири земни царства, които воюват срещу „светиите на Всевишния“ – Б.пр.
  • 2. Или „пантеона“, съвкупността от всички богове. – Б.р.
  • 3. Виж Деяния 28:30–31 – Б.пр.