• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

За познанието, вярата и смисъла

Интервю с Олег Воскресенски

По покана на сдружение ХАРТА, в България от 10 до 14 октомври гостува православният апологет Олег Воскресенски (Русия/САЩ). Той участва в няколко публични прояви, а накрая беше любезен да даде интервю за списание harta-bg.info.

Олег Воскресенский е филолог, доктор по педагогика и магистър по богословие, съавтор на училищни руски учебници по „Основи на православната култура“ и „Основи на световните религиозни култури“, служител при олтара (алтарник) на руската православна църква във Фридли, Минесота (САЩ). Провежда мисионерска дейност в Русия.

Статии и проповеди от Олег Воскресенский можете да прочетете на личния му сайт (на руски).

Какъв е смисълът на живота според нерелигиозните философии и каква алтернатива предлага християнският възглед?

Нерелигиозните философии ни предлагат или напълно да се откажем от търсенето на смисъла на живота („Няма нито предназначение, нито смисъл, нито зло, нито добро; нищо, освен сляпо и безжалостно безразличие“, Р. Доукинс), или да се задоволим с някакви „междинни“ житейски цели, които на свой ред очакват от търсещия дух поне някакво осмисляне и оправдание. Хуманизмът, например, провъзгласява за цел на човешкото съществуване самия човек, без да полага особени усилия да се аргументира. Да обясни защо тъкмо това съществуване е цел, а не, например, това на делфина или на вируса ебола, при които – както са уверени хуманистите – при добро желание могат да се открият немалко преимущества спрямо човека.

Християнството се отличава от тези философии, а едновременно с това и от всички други религиозни учения по това, че търси и намира отговора там, където само може да бъде и намерен – в първоизвора на човешкото съществуване, в това откровение, което самият Бог лично е оставил на хората по този въпрос, влизайки в човешката история и разкривайки се на хората в Иисус Христос, преди 2000 години. Съгласно това откровение човекът (всеки човек и човечеството като цяло) е създаден според замисъла на Твореца за Негова велика и вечна слава, т.е., и земния, и вечния живот на човека придобива смисъл само чрез прославянето в живота му (земен и вечен) на предвечния, безкраен, премъдър, всемогъщ, всезнаещ, вездесъщ и преблаг Бог и единствено тази Божия слава е в състояние да изпълни живота ни с достоен смисъл и съдържание. Нито повече, нито по-малко.

Какво е естеството на християнското познание? Доколко са достоверни източниците на християнското (по)знание?

Християнското познание по същността си не се различава по нищо от познанието като такова: ние разполагаме с някаква съвкупност от осмислен опит, към която подхождаме с една или друга степен на доверие. Знаем, например, как изглежда банкнотата, и вярваме, че за нея можем да получим определен продукт или услуги. Знаем какви са свойствата на един здрав стол и вярваме, че даденият стол ще издържи под нашата тежест. Знаем колко лесно правителството упражнява контрол над държавните медии и въобще не им вярваме. Познаваме своите приятели и им се доверяваме напълно, и т.н. Християнското учение се различава от всяко друго религиозно учение на света само по това, че, освен на откровенията на пророци, освен на свещени книги, освен на чудеса и духовни преживявания (такъв опит имат много религии), то се обляга на съвсем конкретен исторически опит, т.е. то е историческо. При това, тази опитност на богоявлението, разкриването на Бог Син в човека Иисус Христос, е напълно достоверна (достойна за доверие), защото е стигнала до нас чрез исторически документи, които по своите напълно обективни характеристики (количество, качество, древност на ръкописите и т.н.) превъзхождат всеки друг документ от Античността. Освен това, тази опитност се подтвърждава от независими свидетелства – от данни на археологията, палеографията и др. Сиреч, ако изобщо знаем нещо от античната история, то тази „история“ познаваме от най-сигурните източници.

Ако приемем, че човешкото съмнение е главен обект на апологета, как той се справя с бунта на разумното срещу свръхразумното (конфликтът разум – вяра)?

По мое мнение не съществува никакъв реален конфликт между разума и вярата, ако под разум все пак разбираме съвкупността от осмислен опит, а под вяра – свободния (т.е. свръхразумния!) избор на човека въз основа на този опит и на това осмисляне. С други думи, вярата е това, което правим с това, което знаем. Или, по думите на о. Александър Шмеман: „Как се справяш с това, което е ставало с теб?“ (“how you deal with what you’ve been dealt”). А разумът „се бунтува“ поради това, че свободната, свръхразумна воля на човека го поставя на мястото му, като не му позволява да пороби и понижи свободния (и отговорен за свободния си избор) човек до нивото на животно или на послушен робот (подчинен на принудата и, следователно, безотговорен). Разбира се, не бива да смятаме този „конфликт“ за особена черта на нашия просветен XXI век, защото още преди 2000 години св. ап. Павел е възкликнал: „Защото не знам какво правя: понеже не върша това, което искам; но онова, което мразя, него върша“ (Рим. 7:15). Задачата на апологета, в частност, се състои в това да помогне на човека да се избави от това мнимо противоречие между разума и вярата.

Кои са основните грешки, които апологетът допуска?

Няма да говоря за всички грешки, а за своята най-главна и ужасна грешка. За такава смятам онзи момент в разговора или спора, когато в разгорещената полемика, незабелязано за самия себе си заемам позицията на противник, съперник или даже на „идеологически враг“ на своя събеседник или на своите слушатели. Т.е. когато честното съвместно търсене на истината се подменя с опит от моя страна да променя, поправя или усъвършенствам нещо у моя събеседник. С други думи, когато моят събеседник се превръща в обект, върху който прилагам своите умения. Това не бива да се допуска в никакъв случай, и аз съм благодарен на Бога за това, че богатият ми опит, струва ми се, постепенно ме прави по-внимателен и чувствителен към тази човешка склонност в себе си и в другите.

Бихте ли разказали повече за вашето служение в Русия? Какви са основните трудности и предизвикателства?

Моето служение в Русия през последните пет-шест години се състои главно в провеждането на апологетични презентации-семинари за учители и за студенти в педагогически университети (бъдещи учители) на тема „Разумни, научно-исторически основания на християнската вяра“. Участието ми в разработването на учебна програма и на учебници по неотдавна въведения в руските училища предмет „Основи на православната култура“ (като част от курса „Основи на световните религиозни култури и на светската етика“), от една страна ми показа изключителната важност и нужда от такъв материал за учителската общност в Русия, а, от друга страна, отвори пред мен възможности да говоря пред такива слушатели. Главно препятствие и главна трудност за това е, естествено, необикновената инертност на съзнанието при много учители, които след като са получили своето (като правило, добре основано!) образование, са спрели завинаги своето професионално развитие и усъвършенстване. Моята задача е да ги подтикна отново да си поставят тези трудни, но жизнено важни въпроси, които при много от тях така и са си останали нерешени: „В какво се състоят смисълът и целта на човешкия живот? Какво място в живота ми заема Бог? Какви са основанията за моята вяра в Него (или за моето неверие)?“ Мнозина предпочитат да продължават да се крият от тях зад своята натовареност, зад авторитета на заслуженото си обществено положение, зад удобни пропагандистки лозунги и т.н., и никак, никак не е лесно да се преодолее такава съпротива. За други препятствието е, естествено, бюрократичната машина на системата за държавно образование, която с всички сили се стреми да защити себе си и установилото се статукво. Чиновниците от образованието нямат нужда от нищо и нищо не ги интересува, а всичко ново поражда в тях отхвърляне и страх. И, разбира се, в никакъв случай не им се иска учителите и студентите изведнъж да се почувстват свободни в решенията си, като хора, поемащи отговорност за своя избор. Благодаря на Бога за това, че и сред чиновничеството се срещат здравомислещи хора!

Каква е според вас разликата между американската и руската култура, и значението на това за духовната работа?

Има доста такива разлики. Понякога дори провеждам семинари на тема „Загадката на руската душа“ за американски учители, юристи, социални и медицински работници, работещи с руски имигранти. На тези семинари обръщам внимание, в частност, колко е различно общностното съзнание на руснаците от прословутия американски индивидуализъм. В духовен план то се изразява, например, в това, че ако за един американец достигането до вяра в Христа е преди всичко акт на личен избор, то за много руски хора това е преди всичко приобщаване към Църквата, към тайнството и т.н. Нашето руско възприемане на времето и пространството също се различава от американското: ако за американеца времето и пространството са линейни (метрични) и календарът е разписан по часове и минути, а пространството се разчертава до сантиметър или, по-точно, до дюйм, то руснаците измерват времето чрез събития – например, „преди или след обяда“ – а пространството чрез обекти, например: „зад ъгъла“, „пред светофара“ и т.н. В духовния опит това намира израз, в частност, в устройството на храма и в протичането на богослужението, където вместо строгия американски ред и оразмереност при руснаците често се наблюдават пълна спонтанност и „дискретност“, и т.н.

Вашето фамилно име се позовава на Възкресението на Христос. Бихте ли ни разказали за неговия произход?

Спомням си, че в детството ми, което премина по времето на Съветския съюз, аз ужасно се стеснявах от фамилията си, защото съучениите ми постоянно ме дразнеха: „Христос въскресе! Христос въскресе!“ Когато пораснах, научих от родителите си нейния произход и сега се гордея с нея, макар че, разбира се, съвсем не се смятам за достоен за това име. Оказва се, че във времената преди революцията1, при ръкополагането в свещенически сан и назначаването в дадена епархия, възпитаникът на семинарията имал право да промени фамилията си според името на своя първи храм. Очевидно, един от предците ми по бащина линия някога е служил в църква „Възкресение Христово“ и тази фамилия се е предала на моя прадядо свещеник и на моя дядо, също свещеник. Заради тази своя фамилия и заради това свое призвание моят дядо прот. Александър Воскресенски приема мъченическа смърт от ръцете на безбожната комунистическа власт през страшната 1937 година2, като един от стотиците хиляди свещенослужители и от милионите напълно невинни хора, обявени за „врагове на народа“. Затова пък днес съм много улеснен като мисионер в започването ми на разговор с хората за вярата в Бога – достатъчно ми е само да се представя и въпросите възникват от само себе си.

Провел интервюто: Александър Александров
Превод от руски: Тодор Велчев

  • 1. Има се предвид Болшевишката революция през октомври 1917 г. – Б.пр.
  • 2. Годината на една от най-кървавите „чистки“, извършени от режима на Сталин в СССР. – Б. пр.