• Увеличаване
  • Намаляване
  • Нормално

Current Size: 100%

Битието българско...

„България е малка страна…“ Така започва или завършва средностатистическият свободен разговор по исторически или културни въпроси, свързан с нашата родина. Мисълта обикновено е облечена в лека въздишка. Друг път е придружена с намигване, в което се чете риторичен въпрос: „Нали се сещаш?“

Веднага трябва да се сетиш. България е малка страна и затова от нея не зависи нищо. Включително и вътрешните ѝ работи. Винаги трябва да се съобразяваме с големите: Великите сили, Големия брат, влиятелния съюзник. „Трябва да се снишим“, както казваше комунистическият вожд Тодор Живков, управлявал тази страна над три десетилетия и чудесно олицетворил нейния дух. Ако никой не те пита – а обикновено е така – трай си.

Прозрение за българския дух? Хенрик Дембицки

Прозрение за българския дух? Карикатура на Хенрик Дембицки във в. „Тъпан“ (1869 г.) (Източник: desant.net)

„България е малка страна…“ И трудно може да роди нещо велико в културата. Гледайте какво прави светът – така трябва да го правим и ние, като хората. Няма да оставаме по-назад, я? Малки сме, но съобразителни. Следим накъде духа вятърът. Винаги сме в крак с модата. Всички „новотети“ бързо навлизат при нас. Свръхбързият Интернет, екзотични марки коли, огромни молове, най-много университети на глава от населението в Европа. „Не е бай ти Ганьо прост“, заявява едноименният Алеков герой.

Не сме прости, ала в идентичността си оставаме винаги малки. И националният ни празник, 3 март, го потвърждава. Дата, на която една велика сила е подписала с друга империя договор за безсрочна окупация на българските земи. Без в договора да се споменава името България. За благодарност, възникналата по силата на следващ договор българска държава кръщава половината улици в новата си столица с имената на дейци и пълководци на въпросната велика сила. Малките хора умеят да ласкаят големите. Стига измежду самите малки да не се издигнат големи личности. Тогава вече бай Ганьо е безпощаден.

Всичко дотук ни е добре познато. Можем да го наречем синдромът на малките. Не че някоя човешка сила или злата съдба са ни направили малки. Сами си го избираме – въпрос на избор, а не на фатално стечение на обстоятелствата. Обичаме да си повтаряме, че възможностите ни са малки. Вярваме в малките стъпки към успеха, „както прави мравчицата“. Обичаме да се отдаваме на малките неща и мисли – за да „останеш здраво стъпил на земята; не да хвърчиш в облаците“. Опиваме се от малките истини, защото големи истини май няма…

Но има една голяма истина, описана в една голяма, Божия книга. „Не бой се, малко стадо, защото Отец Ми благоволи да ви даде Царството.“ (Лука 12:32) Христос не изрича тези думи само към тесен, ограничен кръг хора. Напротив, към онзи момент в земния Му живот Неговата популярност е особено голяма и около Него се тълпят огромни множества (вж. Лука 12:1). Исус се обръща към малките по дух, които и тогава – както и сега – хич не са били малко. И понеже са малки по дух в мисленето си, в стремежите си, в мечтите си, те постоянно се страхуват. Страхуват се от силните на деня, които хем презират, хем вземат като пример за подражание. Страхуват се да не вдигнат ръка от ралото – да не би, ако се отдадат на голямата кауза (и „хвърчат в облаците“), да останат на улицата. Тълпят се около Исус с плахата надежда да получат нещо достатъчно голямо, за да ги удовлетвори, и достатъчно малко, за да не разклати малкия им свят на оцеляване и благоденствие.

Пастирче със стадото си, картина от Луиджи Киалива. Източник: Уикипедия

Не бой се, малко стадо!“, провиква се Назарянинът. „Ако продължите да живеете със страховете си, ще си останете малки. Ала днес ще ви обещая нещо велико: Отец Ми благоволи да ви даде…“ „Какво ли?“, надават ухо малките. „Царството“, отеква гласът на Христос. Настъпващото Божие царство, което няма цена според никакви човешки мерки. Бог не държи сметка за вашата самооценка, нито за дребните ви сметки. Приема ви като малки, за да ви направи големи. За Него великите сили на този свят не значат нищо – Той е царят на вселената и поверява царството Си именно на малките. Стига да станат малки пред Него, а не пред човеците. И ако заменят страховете и съображенията си с Неговите спасителни цели. Христос зове малките, у които се събужда дръзновение да станат големи в царството Му.

Тези малки, които са Го последвали, променят света с Евангелието. Ако и да са били „малко стадо“ в очите на хората. За няколко десетилетия християнството се превръща от една малка секта в затънтената провинция Юдея във вяра, всеобщо разпространена в Римската империя, дори в самия императорски дворец. Спасителната вест достига и до малки, и до големи. За още няколко века християнството напълно измества езическата мисъл от полето на културата. Култивира европейския континент, полага основите на правовата държава, гради социални и образователни институции, носи нови импулси в изкуството, подготвя почвата за появата на модерната наука. Накратко, става духовен двигател за изграждането на цивилизацията, на чиито постижения се радваме днес.

България е част от тази цивилизация. Христовото Евангелие е проповядвано по нашите земи още от времената на апостолите. Църквата тук може да се похвали с дълга история. Обаче за нашия народ е твърде характерен „синдромът на малките“, докато дръзновението на малкото (Христово) стадо е почти непознато. Затова продължаваме да се чудим какво е нашето място в света и в историята. Но не е късно да го утвърдим и сега, в т.нар. „постхристиянска епоха“. И днес е в сила обещанието: „Не бой се, малко стадо, Отец Ми благоволи да ви даде Царството“. Време е да изпитаме как се изпълнява. Пък дори и с малки стъпки на вяра.

Съвместна публикация с в. „Зорница“, бр. 3, 2018 г.

Синдромът на малките казвате

Синдромът на малките казвате е, да умеят да ласкаят големите…

Аз пък мисля, че синдромът на малките е да не умеят да благодарят и да бъдат признателни.

Националният ни празник 3 март затова е националин - за да изразява националната благодарност пред онези и българи и руснаци отдали живота си да освободят един поробен народ. 

Санстефанският мирен договор е най-доброто, което се е случило на България и българите след турското робство - на България са били възстановени онези граници, които някога Велика България е имала, обединяваща всички българи.

"…Според този договор България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция; българският княз ще бъде свободно избран от насе¬лението и потвърден от Високата порта със съгласието на Великите сили.

Според Санстефанския договор България обхваща Мизия, Тракия и Македония с площ 172 000 кв. км.Границата на запад започвала от р. Тимок, после следва¬ла билото на Стара планина, спущала се на юг западно от Пирот и при Враня достигала р. Българска Морава, от там през Скопска Черна гора минавала западно от Куманово и Тетово до планината Кораб, след това завивала на юг по р. Дрина, включвайки Скопие, Гостивар, Дебър, Струга, Охрид и Охридското езеро, стигала до планината Грамос, Костурското езеро и р. Мъгленица; а от там завивала на изток, като минавала южно от Яница до устието на р. Вардар северно от Солун, като Корча и Воден остават в България, през езерото Волве излиза на Бяло море до залива на Порто Лаго, включвайки Драма, Серес и Кавала; от там границата тръгвала на север през Родопите, после завивала на изток, включвайки Ксанти, Смолян, Кърджали, заобикаляла Одрин от север, после слизала на юг, включ¬вайки Лозенград, Люлебургаз, и достигала до Мидия на Черно море; като следвала на север брега на морето, границата дос¬тигала Мангалия, от там пресичала Добруджа и при Расово спирала на дунавския бряг; за северна граница служела р. Дунав от Расово до р. Тимок.

Българите ликували: възстановявала се България от времето на Иван Асен…" Стефан Цанев, Български Хроники, т. 2

Не разбирам за каква безсрочна окупация става дума…? Дали пък идеята за безсрочна окупация не е плод именно на мисленето на малкия човек? Ах, колко ни е трудно днес (именно днес) да изговаряме истината, за да не разсърдим големите ни приятели…

 

Но да ви напомня. Точно тези големи наши приятели на Берлинския конгрес на 13 юни 1878 г. отнемат всичко на България. И кой знае, може би и днес биха го направили.

А малкият човек си седи и си мисли - ние сме голяма работа, дали сме компютъра на света и центърът на света е някъде в Тракия. Ама светът още не го е разбрал… И никой не ни е освобождавал - нас постоянно са ни окупирали… гадните освободители…

 

А иначе.. да. Именно "не бой се". Ако сме част от божието стадо – няма от какво да се боим, имамайки такъв Пастир.

Успех в писането и размислите!

 

Благовест Петров

 

 

Вашият коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
  • Разрешени HTML тагове: <p><h2><h3><h4><a><em><strong><blockquote><code> <ul> <ol> <li> <dl> <dt> <dd>
  • Нови редове и начало на нов абзац се добавят автоматично.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите се превръщат автоматично в хипервръзки.
  • Допълнително изчистване на типографията.

Повече информация за опциите на форматиране

Изпращайки този формуляр се съгласявате с политиката на Mollom за конфиденциалност
To prevent automated spam submissions leave this field empty.